Магистратите от Върховния касационен съд (ВКС) се произнесоха с Решение по чл. 290 от ГПК.
Тричленният състав на ВКС – съдия Емилия Василева, съдия Костадинка Недкова и съдия Анна Баева се произнесоха по спор между две фирми във връзка с вноските за лизинг при открадната кола. Съдиите отговориха на два въпроса, които са от значение за развитие на правото:
- Противозаконното отнемане /кражбата/ на вещта по договор за финансов лизинг обхваща ли се от разпоредбата на чл.343 ТЗ?
- Противозаконното отнемане /кражбата/ на лизинговата вещ представлява ли основание по чл.89 ЗЗД за разваляне на договор за финансов лизинг по право?
От това Решение става ясно, че ако откраднат колата, която си взел на лизинг, продължаваш да дължиш вноските, а противозаконното ѝ отнемане не води до разваляне на договора.
Първоинстанционното производство е образувано по иск на лизингово дружество, тъй като лизингополучателя отказва да плати вноски за над 60 000 лв., дължими по договор за лизинг. Причината за отказа е, че няколко дена след като е взел автомобила, той бива откраднат.
След решение на втората инстанция – Софийски апелативен съд (САС), спорът стига до върховните магистрати. САС приема, че че договорът за лизинг е прекратен заради противозаконното отнемане на автомобила и ответникът не дължи вноски за периода, в който не го е ползвал. Според втората инстанция кражбата е настъпила обективна невъзможност лизингодателят да изпълни задълженията си – да осигури свободното ползване на вещта в срока на договора и да прехвърли на лизингополучателя собствеността на веща в уговорения срок, а това води до разваляне на договора по право, на основание чл.89, ал.1 ЗЗД. Така втората инстанция стига и до извода, че няма неизпълнение от страна на лизингополучателя.
Със своето решение ВКС разглеждат и бщите положения за риска при случайно събитие и непреодолима сила, довели до невъзможност за изпълнение на договора. Те припомнят, че при двустранните договори общото правило е, че рискът се носи от длъжника (чл. 89 ЗЗД).
„Така при погиване изцяло или отчасти на наетата вещ, разпоредбата на чл.231, ал.3 ЗЗД препраща към правилата на чл.89 ЗЗД, като рискът се носи от длъжника – наемодател, чиято престация да предостави ползването на вещта не може да се изпълни, поради обективни причини. Това правило се прилага и при оперативния лизинг – арг. чл.347, ал.2 ТЗ
В случаите, в които рискът се носи от кредитора (чиято престация е възможна), не могат да се приложат правилата на чл.89 ЗЗД, тъй като те уреждат последиците при носене на риска от длъжника
Развалянето на двустранен договор по чл.89, изр. 1-во ЗЗД е следствие на това, че рискът от случайното събитие по този договор тежи върху длъжника – върху страната, която се освобождава от задължението си, поради обективна невъзможност то да бъде изпълнено. Тъй като рискът е за длъжника, той не може да получи насрещната престация, поради което задължението на другата страна по договора също се погасява, предвид синалагматичната връзка между престациите на страните.
Именно с оглед на това, когато рискът при пълна обективна невъзможност за изпълнение е за длъжника, правилото на чл.89, изр.1-во ЗЗД предвижда, че договорът се прекратява по право. Когато обаче кредиторът носи неблагоприятните последици от случайното събитие, тъй като задължението му не е погасено, поради обективна невъзможност, той следва да го изпълни, но срещу него няма да получи (изцяло или частично) изпълнение от другата страна по договора. Ето защо, когато рискът е за кредитора, договорът не се разваля (прекратява) по чл.89, изр.1-во и 2-ро ЗЗД“, се казва в решението.
В това Решение се посочва, че ако при настъпване на случайно събитие по договор за финансов лизинг се приложи чл.89 ЗЗД, ще означава да се игнорира чл.343 ТЗ, според който рискът е за кредитора.
Според тях всъщност чл. 343 ТЗ регламентира общо правило за разпределение на последиците от риска при обективна невъзможност за изпълнение на договор за финансов лизинг.
„То е приложимо при всички проявни форми на случайно събитие, а не само за конкретно изброените в нормата хипотези на случайно погиване или повреждане на вещта, което е видно и от наименованието на разпоредбата – „Риск”.
Според върховните магистрати кражбата (чл.194, ал.1 от Наказателния кодекс) не може да вмени вина на длъжника, тъй като се явява непредвидимо и непредотвартимо събитие.
Затова върховните съдии заявяват, че:
„Противозаконното отнемане (кражбата) на лизинговата вещ по договор за финансов лизинг се обхваща от разпоредбата на чл.343 ТЗ. Кражбата не представлява основание по чл.89, изр.1-во и изр. 2-ро ЗЗД за разваляне на договор за финансов лизинг, освен ако страните по договорен път не са дерогирали правилото на чл.343 ТЗ“.
ВКС не приема тезата на САС, че договорът за лизинг е развален с открадването на колата.
И се спира на друг важен момент – че тя е намерена и върната на лизингодателя преди изтичането на договора. Поради тази причина ВКС сочи в своето Решение се сочи, че е налице частична обективна невъзможност за изпълнение на задължението на лизингодателя да предостави ползването на вещта.
„Дори при наличие на частична обективна невъзможност за изпълнение на задължение, за която рискът се носи от длъжника, какъвто не е настоящият случай, развалянето на договора не става ex lege – арг. чл.89, изр .2-ро ЗЗД (по съдебен ред) и чл.306, ал. 5 ТЗ (с едностранно волеизявление при непреодолима сила, като вид случайно събитие), като условие за прекратяването на правоотношението е кредиторът да няма интерес от частичното изпълнение“
„Престацията е за продължително изпълнение, поради което невъзможността за изпълнение на част от нея няма временен характер. Да се приеме противното, би означавало и да се допусне спиране и отлагане на изпълнението на невъзможната част по чл.306, ал.4 ТЗ, което на практика би довело до недопустим резултат – удължаване на срока на договора.
При частична невъзможност за предоставяне на ползването на вещта за част от срока на договора за финансов лизинг в хипотеза на противозаконното ѝ отнемане, лизингополучателят (кредитор по отношение на частично невъзможната престация) дължи заплащане на лизинговите вноски за този период, тъй като рискът е за него.
Ето защо, за периода от кражбата до връщането на лизинговата вещ на лизингодателя по договора за финансов лизинг, лизингополучателят дължи заплащане на възнаграждението по договора (лизинговите вноски) за този период“
След връщането на откраднатата кола на лизингодателя и ако той не е я предостави пак за ползване на лизингополучателя, обаче не му се дължат вноски. Това е и причината ВКС да не признае пълния иск на лизинговото дружество, а само вноските от кражбата на колата до връщането й.
Пълният текст на решението може да намерите тук.